Прощка

 

Джон Брайман, един от хилядите войници на американската армия, беше приклекнал в тревата, насочил пушка срещу вражеските войски и чакаше заповедта на командира. Животът му премина през съзнанието му като на филмова лента: видя се като млад снажен младеж от добро семейство: ясно помнеше лицето на майка си - винаги усмихнато, благия поглед на баща си - готов всякога да се притече на помощ на "своето момче". Но, най-дълбок отпечатък в съзнанието му бе оставила Катрин - едно симпатично, умно момиче, готово винаги да прощава. Да, тогава и той умееше да прощава. Те и двамата бяха срещу тази отвратителна война. Та нали затова заедно бяха заминали за Кувейт, за да помагат на ранените, като лекари?! Той отказваше да убива когото и да било, та дори и вражески войник. 

И сега си ясно спомняше онзи паметен августски следобед, как слизаха от самолета с Катрин. Тя се усмихваше, сигурна в правотата на избора им да помагат на хората. И точно тогава, обръщайки се да му каже нещо, тя беше простреляна. Остра болка прониза сърцето му и сега, след повече от три години. Животът му се промени драстично. От дошлия да помага на ранените лекар, той се превърна в най-свирепия войник, решен да отмъсти на тези, които му бяха причинили толкова скръб. Та нали затова след онова може би най-мъчително сбогуване с любимия човек, той сам отиде да се причисли към 19. полк, известен с най-смелите си и винаги първи влизащи в бой войници?!

Ревът на топовете го стресна. Джон се огледа около себе си. През няколко метра един от друг стояха все мрачни, дори свирепи лица на войници, всеки насочил цев с очакване на командата "Огън!". Джон се замисли от кога не беше се усмихвал - май от онзи мрачен следобед. 

Мощният глас на командира го завърна: "Право напред!". Всички войници скочиха и в бойни редици хукнаха към вражеските войски. Джон бягаше с тях в просъница. Правеше всичко някак сковано. 

Ето, срещу тях се насочваха противниковите войници. Чу след себе си "Огън!". Беше насочил цев в сърцето на един млад вражески войник. Изведнъж в съзнанието му преминаха всичките лица на войниците, които беше убил. Та нали толкова се опитваше да ги забрави?! А някой дори успя! Но, сега, всеки един от тях се провря в съзнанието му. Колко много бяха! Колко много черни забрадки беше поставил на побелелите от мъка и скръб глави на майки и съпруги! Той, Джон Брайман, тръгнал да помага, а всъщност превърнал се в убиец.

И отново видя онази последна усмивка на красивото лице на Катрин. Онова прощаващо сърце сякаш и сега беше до него и му шепнеше: "Спри, Джон! Не убивай това дете! Та той има майка, има любимо момиче, които го очакват. Помисли! Не правиш ли това, от което най-много те заболя?!"

Да! Тя имаше право! 

Изведнъж, всичкия гняв и ненавист, трупани с годините към тези които я убиха, изчезнаха. Той им беше простил....

Бавно свали цевта. В същото време усети нещо мокро и лепкаво да се стича по гърдите му. Странно, не го болеше. 

Олюля се и се строполи на земята. 

Видя Катрин, усмихната, протягаща ръце към него сякаш да го прегърне. 

Джон отиваше при нея.  

*"Съчинение по снимка" - 10 клас. (юни 2004.)